Отговорност за един здрав свят

August Kowalczyk

Август Ковалчик
затворник от Аушвиц No. 6804

Европа за хората и от хората

Април 2009, Керкраде

Преди да изляза на подиума, потърсих дума, която може да изрази, всичко, което чувствам в момента и бих искал да започна с тази дума.

С думата “Благодаря”. Да, за организаторите на нашия семинар това е подходящата дума, и тя наистина е от сърце, това е “благодаря” за тази среща и за това, че сте тук.

Потърсих друга дума, но не можах да я открия. Не можах да намеря по-добра дума, която да обгърне всички нас.

Моля да ме извините за фамилиарниченето; това е правилната дума: Приятели.

Вече се запознах с много от вас, някои от вас дадоха на мен и съпругата ми Евгения приятелството си, а с други станахме приятели. Днес кръгът на приятелството се разшири.

Време е да представя  някои от тези хора, с които стоя под флага на “Европа за и от хората”. Дълбоко съм убеден, че това се случва отново благодарение на бореца, д-р Матиас Рат.

Казвам се Август Ковалчик, на 88 години, актьор и режисьор, който изгради реалността, дадена ми от живота, с най-лошото, най-ужасното и най-парализиращото.

На прага на зрелостта, като 18-годишен ученик през Втората световна война бях арестуван и депортиран на 4-ти декември 1940 в концентрационния лагер Аушвиц, защото пресякох зелената граница и се опитах да вляза във Франция и да стигна до полската армия. Затворник номер 6804.

След 18 месеца и получени две смъртни присъди и бой (2 пъти по 25 удара), избягах от затвора при масово бягство. Девет от нас, включително аз, се измъкнахме, тринадесет бяха убити и двадесет бяха заловени.

Благодарение на жителите на село Bjszowy, Силезия бях спасен. Останах там седем седмици и после станах войник в полската армия.

След войната завърших училище, завърших висше образование и станах актьор и режисьор. Бях артистичен директор на театъра 17 години и съм пенсионер от 28 години.

Защо?
Или-
Защо аз?
Или-
Защо точно аз?

Тези три  “Защо” са един въпрос. Очакваният отговор е подсилен с нова дума всеки път. Отговор, който трябваше да си дам веднага след “второто си раждане”, което означава след бунта на затворниците в концентрационния лагер на смъртта в Аушвиц на Германските националсоциалисти, който приключи с масово бягство.

На 10 юни 1942!

Над 50 затворника избягаха: 13 бяха убити, 20 бяха заловени, 9 се измъкнаха....

Това са моите въпроси и моя отговор.
Но не веднага, не!

Изглежда може да има само един въпрос: Как се живее с преживяното в Аушвиц?

Другият въпрос често се задава от тези, които искат да знаят как е било възможно едно човешко същество на друго човешко същество ... да, какво…?

Какво? …че командира на наказателния баталион Кранкенман, германец, затворник, престъпник, може да издигне направения на ръка надпис “Работата ни прави свободни” (Arbeit macht Frei) на портала, разстояние от 150 метра и с движение на дебелото си бедро, с тегло 150 кг може да счупи гръбнаците на трима затворника със смъртоносния си удар за 5 минути, че командира много неопитно имитира своя командир?

Че съда в Катовице по съкратена процедура беше пародия на съд, че незабавната екзекуция, изпълняването на присъдите чрез разстрел в двора на Блок 11 не е шега – потоци кръв изтичаше под падналите трупове ... че Рудолф Хьос, бивш комендант на концентрационния лагер Аушвиц-Биркенау, вече в правителството, беше върнат в Аушвиц през пролетта на 1944. Специална мисия:  450 000 унгарски евреи да бъдат ликвидирани в газовите камери.

Рудолф Хьос успешно се справяше с тази задача като специалист в областта до есента на  1941. Той разбираше значението на термина “окончателно решаване на еврейския проблем.” Беше се погрижил за всичко! Специалист!!!

Как е било възможно…

Аз заявявам всичко това. Прочетете “Моята борба”, така каза фюрера (Адолф Хитлер)!

Той каза това и стана канцлер, според волята на избирателите.

Той каза, заявих, и практиката и живота стана нещо, което нормалния мозък не може да разбере – и тогава и сега.

Въпросът е, как е възможно човешко същество …? Въпросът е наивно забавен, тъй като самия човек е бил елиминиран от всички калкулации и извлечения – като във Ванзее, където 11 милиона евреи от Европа стават числа от “Окончателното решаване”.

Останалите бяха грижливо подготвени. Само песъчинките бяха невинни и те се променяха в камерите за екзекуции от контакта с хората, от топлината на техните тела и миришещата смърт.  Постоянно димящите крематориуми носеха аромата на хора, които не бяха там.

Шепа пепел е всичко, което е останало от хилядите транспортирани, преминали портите само в едната посока, след което са били само комините.

Невъзможно …. видях го, потопен в ритъма на изплашеното си сърце.

Невероятно, думите Аушвиц, Биркенау, Моновиц. Имената на компании на вратите на пещите на крематориумите не са само думи, те са “Ритуал на националсоциалистите” на съвест, на мислене, на немския език.  

Нечовешко… техните любящи майки са живи, техните семейства. Те всички са имали особено добро сърце към животните, особено към кучетата.

Неописуемо … времето и мястото са описани с хиляди, милиони думи:

Аушвиц.

 
На 14 юни 2003 в холандския град Хага на 63-тата годишнина от първото полско транспортиране до Аушвиц, концентрационни номера от 31 до 728, чух прости думи и чрез простотата и разбираемостта на историческата интерпретация много убедителни думи.

Те бяха изказани от д-р Матиас Рат.

Това беше среща на човешки същества, които бяха дошли от цял свят, за да подкрепят думите на д-р Рат. Тази среща свърши с международен призив към Съда в Хага. Този призив съдържаше, като всеки призив, постулати, но също и уроци. И тогава някак си чадъра на историческата истина за парите, фармацевтичната индустрия и ИГ Фарбен, която прикриваше  моите длъжници, беше свален или може би по-добре да се каже вдигнат. Все още не съм получил подобаваща компенсация за робския труд при изграждането на завода на ИГ Фарбен Аушвиц от април 1941 до май 1942.

Структурите, които почти винаги са били противници  на свободата и този път застанаха на страната на екзекуторите, а не на жертвите. Робът няма права. Трудовият договор беше подписан от СС, които доставяха работниците. Накрая концентрационния лагер ИГ Фарбен Моновиц стана факт (Аушвиц III) през октомври 1942.

Под призива към Международния съд в Хага аз се пописах: Август Ковалчик, бивш затворник от концентрационния лагер Аушвиц-Биркенау, лагерен номер 6804.

Оттогава съвместната работа с програмата “Европа за хората и от хората” и фондацията на д-р Рат ни кара да помним всички жители на град Аушвиц, които помогнаха и спасиха живота на затворниците от концентрационните лагери на смъртта в Аушвиц-Биркенау между 1940 и 1945 г.

Фондацията на д-р Рат стои на върха в списъка с дарителите за изграждане на паметник-хоспис в Аушвиц, заедно с правителствата на Италия, Япония и Швейцария.

Присъствието на фондацията на д-р Рат в този европейски кръг запълва неразбираемото отсъствие на Берлин в списъка с дарителите. Идеята, толкова затрогваща за мен, за Оста на доброто щеше да бъде красива: БЕРЛИН-РИМ-ТОКИО.

И трите създателя на историческата ос, виновниците за Втората световна война щяха да бъдат намерени в Аушвиц като доброволни строители на “Доброто”. 

Може би тази идея ще намери подкрепа от германските ръководители преди завършване на паметника, което ми изглеждаше възможно, когато получих Федерален кръст за заслуги първа степен през август 2007: изглеждаше толкова близо, просто трябваше да се протегнеш.

Въпреки всичко не мога да си представя създаването на паметника без Берлин. Това ще бъде неразбираемо отсъствие. И тогава (януари 2010 - не е много далеко) ще бъде трудно да се обясни защо германците не са в списъка с доброволците.

Ще дам отговора днес: истината, очевидността, разбирателството, приятелството и доверието, но преди всичко знанието се търсят едно друго и мога да създам огледален образ на д-р Рат, базиран на личния опит и на толкова субективния опит като моя:  “Европа за хората и от хората”.

Ние, номерата от концентрационния лагер на смъртта винаги сме вярвали, че лицето на Европа може да бъде променено от хората. Подновяването трябва да започне на базово ниво с хората и от мястото, където щастливо изпитахме разгромяването на националсоциализма. Има истина за структурите, създадени за смърт и пари, които не само чрез суперхората от СС, но също и чрез властта и обладаната от алчност машина на ИГ Фарбен бяха тествани в Аушвиц.

Ние сме свидетелите. Ние сме жертвите, които оцеляха. Ние сме паметта на убитите. И тази памет е нашия опит, който трябва да бъде споделен с младите хора на Европа.

Живота на почти 90-годишните, чиито живот беше променен от тероризма на нацистите и концепцията на Сталин, нескончаемия опит на зависимост от структурите. Ние търпим и продължаваме да търпим “ благословени от закона” забрани. Да, това са нелегални структури. Те обиждат интелигентността на хората в Европа, които бяха ....... от нацистите. 

Нашето време изтича, нямаме с какво да се превърнем в реализирано поколение. Светът все по-рядко чува нашите гласове за глад, бедност, робство, геноцид, убийствена работа, за войната, омразата и нацистките престъпления..

От момента на раждането времето започва да се отброява. Тиктакането се чува все по-ясно. Идва момента, в който няма да има повече свидетели. Когато свидетелите си отидат, пазителите остават в паметта ви. 

Призоваваме ви; те са тук в редиците на младите европейци, които чуха нашите свидетелства, те са тук сред младите японци, които посещават музея в Шиакава, в монументалните работи на полските художници, бившите затворници Йозеф Жайна, номер 18729, Мариан Колоджей, номер 432.

Пазителите на паметта принадлежат към международна верига европейски училища с управление в Хановер, Световната общност за мир начело с Берним Гласман и полските членове Малгорзата Барунек и Андрей Крайевски. Също католическите училища в Германия, Младежката коалиция и фондацията на д-р Рат, която действа в Германия, Холандия и САЩ, Международния ескадрон за дружба в Италия и накрая над 2 милиона полски момчета и момичета, които са се срещнали с мен над 6700 пъти.

Това е програмата на проекта, наречен “Образователно общество Аушвиц”. Има 10 000 участници от Европа в международното състезание “Хора са подготвили за хората тази съдба”. И най-накрая вечното свидетелство, безценното свидетелство – музея Аушвиц-Биркенау.

Обръщаме се към вас, участниците в днешната среща: не позволявайте това предаване на паметта да се наруши. Подгответе пътя за изпълнението на мисията на Пазителите на паметта.

Това е призив за предаване на паметта.

Призив, тъй като младежите, които ни чуват днес, ще бъдат последното поколение, което ще преживее тази история. Те се срещат с хора, чиито татуирани номера са легитимация за разказване на историята и истината.  

Ние призоваваме за предаване на паметта.  

Ние призоваваме за предаване на живота.

За Европа за хората и от хората.

Стих:

Някога ,
не знаех,
че моето място на земята
не е в сенките на родната липа,
не е в топлината на четири стени,
не е сред тези, които се смеят,
нито с тези, които са започнали
да обичат, да се надяват и да вярват,
в издигнатите храмове на техните желания.
В несигурна страна,
с галопиращи коне,
с ухаещи гевреци от пазара.
Накрая разбрах,
че моето място на земята
е в средата на венец от тръни,
носен от стълбовете с бодлива тел,
натоварени с вълни
електрически поток
(сега вече не, но тогава)
и следователно,
ме улавя, когато вървя в бодливия кръг,
леви…леви…
спазвай дистанция…
поглед надясно...
в лагера Аушвиц аз бях наистина …
-и накрая, финала:
аз съм регистриран,
аз принадлежа на земята.
На тези камъни-
после избягвам от магията на СС руните
от любопитството на празните очни кухини.
И все пак моята памет остава
и се връщам.
Защото това е моето място,
на това място
на земята.

И дори от това място, което стана тъмна истина за хората на 21-ви век. Събирам сила, моята вяра, че това, което ни свързва в общ проект за здраве е програма, която трябва да бъде подкрепена с цялата ни сила. В онези дни, времето на пепелта, имаше гласове, които вече не се чуват. Имаше и такива, които спасиха цивилизацията от пълно варварство, независимо от националността, вероизповеданието или униформата.

Те застрашиха живота си, за да дадат надежда в онези дни, като подадоха ръка. Ние не можем да не стартираме социалния проект “Европа за хората”.

И накрая искам да припомня някои от тях:

Когато отидох в лагера сутринта, си взех модерната платнена чанта с мен. Това беше всъщност чантата на бригадира Брахт.

В този ден две кофи хляб и салам стояха на пода на бараката ни. Имаше два кашона спринцовки с калций в скривалището за лекарства. В онези дни това беше от малкото лекарства, използвани за лечение на туберкулоза. Спринцовките трябваше да се дадат на полския лекар в лагерната болница. Аз скрих спринцовките в чантата и взех храната.

В този момент чух агресивни думи зад гърба си:
“Какво правиш тук?”, каза един от трите есесовци, които дежуряха този ден в нашия отряд.

“Храна?”  той видя кофата с храната.

“Контакт с цивилните!” той извика победоносно.

Това беше едно от най-жестоко наказваните нарушения. Той написа номера ми и този ден не се върнах в лагера “по обичайния начин”.

Продължих както винаги с моите триста?

Бях арестуван на портата. Бях “изтеглен” от отряда. Почти две хиляди колеги минаха край мен и всички видяха: Август го хванаха.

Отрядът вече беше в лагера, когато  есесовеца излезе от караулното. “Познанец”, извиках му аз. Той беше от Познан и говореше перфектен полски. Беше сред най-усърдните  “организатори по храната” сред есесовците. И затова бях изненадан от внезапната му бруталност.

Той ме бутна през портата и ме ритна.

Изкрещя нещо, което не разбрах.

Изчезнахме от полезрението на пазачите на портата зад лагерната кухня.

“Ще те заведа до бункера!”. Есесовецът забави крачка. “Какво има, Август?”

“Хванаха ме!”

“И казах да внимаваш!”.

Не всички есесовци приемаха “организирането”. Вървяхме бавно по посока блоковете на смъртта. Под бункера беше ареста.

“Застрашени ли са цивилни?” попита той. “Не!” С безразличен тон, но подчертавайки значението на въпроса, попита:

“Има ли нещо, за което да се погрижиш в блока?”Погледнах го. Очите му гледаха покрива на блока, край който минавахме.

“Имам нещо”

“Да отиваме” Той влезе в блока с мен, вкара ме в стаята и остана в коридора.

Това беше пълна изненада за колегите.

Освободих се от торбата, казах на отговорника на стаята. “Разпределете си цигарите, лекарствата са за болницата”. Взех парче хляб за вечеря и излязох в коридора. Познанецът тихо ме поведе към Блок 11. Отговорникът на блока беше моя приятел Ханс Мусиол. И двамата ме заведоха до бункера  - килия номер 20. Тъмна, бетонна стая без прозорец. В ъгъла имаше кофа. Мусиол подхвърли едно одеяло. Заключиха вратата и изгасиха светлината. Тъмнината ме погълна.

Помня този инцидент с познанеца, защото години по-късно разбрах, че тази неговата акция е абсолютно безкористна и с много голям риск за него. Можеше да срещне друг есесовец в блока, прикрит шпионин на Гестапо – защото между затворниците имаше и такива. И всичко това в името на човешката солидарност, която накара един есесовец, да се погрижи за мен, затворник номер 6804, на полетата край Аушвиц, въпреки осъзнаването, че това решение е живот или смърт.

Ние решихме в името на живота. Престоя в бункера по пътя към блока беше свидетелство за решителността и за куража на познанеца. Тази протегната ръка беше сигурен акт на солидарност.

На гарата стои влак с армейско поделение, което се връща от фронта през тази пролетна вечер. Войниците седяха на пода на отворените врати на вагоните. Ние вървим към нашия вагон в началото на влаковата композиция. Всеки вагон бучи с ритъма на спиранията на влака, свидетел за това че пътуването продължава само няколко минути. Чуват се разговори, смях, някой свири на хармоника. Войниците коментират нашия марш.

Един офицер стои зад гърбовете на войниците, които седят на вратите на вагоните и си люлеят краката. Разкопчана униформена куртка, виждат се медали, ленти на ордени на раменете в червено и златно.

Виждам как офицера вдига ръка към челото си и отдава чест на затворниците, които минават.

Нищо не е черно или бяло. Цветната дъга може да е като червено-златните ленти на генерала, които видя маршируващия затворник номер 6084 в сивите затворнически дрехи.

Капките падат бавно от тавана на избата, стените на Блок 4 са прогнили. Те се стичат надолу на тънки струи, които се забързват, приближавайки пода. Блок 4 е първия от новите жилищни блокове, предаден през декември. В избата има стая. Хартиени чували до стената с прясно напълнена слама, пропита с влага.

С Мюлер имахме прозорци, бетонен под два на два метра, на който заедно слагахме сламения чувал. Носехме го като чувал с картофи. Дървени обувки “холандско сабо”, завити в панталони ни служеха за възглавници.

Имахме едно одеяло за двама души. Наполовина седнали, облегнати на стената, бяхме тихи, бояхме се от думите, които на нашите устни изразяваха безнадеждност от тази необичайна вечер. Това беше Бъдни вечер 1941.

Стаята със сламените чували беше изпълнена с копнежите и отчаянието на тези, които помнеха предишната  Бъдни вечер, отпразнувана на свобода. За момент погледнах затворника, който носеше “зелено яке”. Той дойде при нас в края на стаята и спря при нашия чувал.

“Как се казваш?” попита ме на немски.

“Август”

“Обичаш ли картофени палачинки?”

Очите ми сигурно са показали изненада.

Мюлер започна да се смее.

“Да” звучеше решително, но бях обзет от съмнения.  

Германеца бръкна в палтото си и извади една кутия.  

“За вас и твоите колеги”! Честита Коледа.”

“Не ти виждам обувките” изненада се той.

“Дървени обувки, под главата”

Добър апетит. Ще се върна след малко да си взема кутията.

Споделихме тази последна картофена палачинка с Мюлер. Той мислеше за близките си в Радом, аз за моите в Милец и Дебица.  

Благодетелят се върна. Взе кутията и сложи чифт боти на покрива.

“Август, нека ти служат и да те върнат у дома здрав.”

И си тръгна.

Мюлер погледна невярващо, след като мъжът си тръгна.

“Ангел със зелено яке” прошепна той. Това беше единствената ни среща. Не го видях никога повече.

А “ангела” беше германец, престъпник, собственик на зелено яке, който дойде на Бъдни вечер и ми даде картофена палачинка и боти и си отиде. Вероятно в неговия  “рай”, тъй като го носеше в себе си.

Инструменти: